Огнян Минчев: Русия не е труп – нито може да бъде занулена

Русия не е труп – нито може да бъде занулена по какъвто и да е начин предвид на своите размери, мащаби и потенциали за участие в международната система. Но в резултат на авантюристичната агресия в Украйна, Русия ще загуби значителна част от своя стратегически потенциал, икономически ресурси и статут на участие в международната система. Това коментира във „Фейсбук“ проф. Огнян Минчев.

Русия е христоматиен пример за това как една империя не разбира императивите на времето,

което обитава и губи както интелектуалните, така и моралните си ресурси по посока на възможно съхраняване чрез промяна.

Когато Британия излезе с огромни поражения – стопански, демографски и стратегически – от Първата световна война, имперският елит в Лондон насочи основните си усилия към спасяване на империята. Дори логистиката на британската имперска конструкция изискваше много повече ресурси, отколкото следвоенна Британия бе в състояние да отделя. Грижата за съхранението на империята отклони вниманието на Лондон от Европа и – заедно със стратегическия упадък на Франция – допусна възхода на Хитлеровия нацизъм в Германия. Оттук идва и мюнхенското самоунижение от есента на 1938 г. – компромис на всяка цена с Хитлер, за да остане фокуса върху „ремонта“ на имперския упадък.

След края на Втората световна война британският имперски залез е вече неудържим. Ключовата стратегическа роля на „разпоредител на моретата“ е поета от новия световен лидер – САЩ. Това, което може да бъде спасено от „славната империя, в която слънцето не залязва“ е наследството от икономически и културни връзки и отношения на елитарно равнище между метрополията и извоюващите си една по една независимост колонии.

Така се формира Британската общност – общност на доброволно споделяне на идентичност, наследена от колониалната епоха. Някои връзки в общността са по-силни от други. Някои страни остават по-близки, други – по-формално включени. Тази гъвкава структура функционира от дълги десетилетия и е пример за успешна трансформация на имперско колониално наследство.

Континенталните империи се разпадат с по-големи катаклизми от колониалните,

но логиката е една и съща. Модерната епоха създава нова доминантна общност – нацията – която се бори за своята еманципация от имперския универсум на всяка цена. Самата дефиниция на нацията като общност и като държава я прави несъвместима с принадлежността към каквато и да е имперска структура. Руската империя оцеля доста по-дълго от другите традиционни империи, рухнали в пламъците на Първата и на Втората световна война поради своето превъплъщение в тоталитарния Съветски съюз.

След разпада на Съветската империя Русия се изправи пред необходимостта да избира свой нов път – дали да бъде национална държава, демократична федерация или възродена империя. Какъвто и път да бе избрала Русия, с разпадането на съветската империя тя имаше шанса да повтори – дори в по-успешен вариант – опита на Британската общност.

Общността на независимите държави бе декларирана като наследник на разпадналата се империя, но нейното съществуване беше и си остана твърде номинално.

Русия имаше огромни шансове да се превърне в център на една нова международна общност. Под неин контрол остана „лъвският дял“ от икономическия ресурс на бившия Съветски съюз – в частност енергоизточниците. Руският език и породената от него културна традиция останаха „лингва франка“ на постсъветското пространство. (Днес в Украйна воюват рускоезични срещу рускоезични.)

Единственото условие за успех на новата Общност на независимите държави бе свободата – доброволното участие.

Британската общност спази това условие. Русия – не.

След първоначалната стратегически вярна позиция на Елцин – „вземете толкова суверенитет колкото можете да упражнявате“ – отношенията между бившата колониална метрополия и нейните „съветски републики“ поеха в изцяло грешна посока.

Преди всичко, Русия се изкуши да използва масирано класическия инструмент на имперски контрол – етническия конфликт – в отношенията си в постсъветското пространство. Разгроми грузинската амбиция за независимост с пряката подкрепа и чрез военни престъпления в Абхазия и Осетия. Не успя да удържи чеченския прецедент в Северен Кавказ и проведе двете чеченски войни…

Окупира Приднестровието. Постепенно през 90-те години – с усилията на водещи фигури на съветските специални служби като Примаков – се появиха първо теориите, а след това и практиките на „легитимната руска сфера на влияние“ в постсъветското пространство. Енергийните доставки все по-често се използваха като оръжие за саморазправа с неугодни режими и лидери в бившите републики.

Демократичните движения на „Розовата“ и „Оранжевата“ революция в Тбилиси и Киев в началото на 21 век бяха използвани като аргумент за възраждане на пряко имперско насилие на Москва над конституиращите се нови нации (и възраждащи се стари) в постсъветското пространство. „Искахме по-добре, но се получи както винаги“ бе въздъхнал някъде по това време Виктор Черномирдин.

Агресиите в Грузия през 2008 г. и в Украйна през 2014 г. сложиха край на надеждите, че Русия би могла да се трансформира в нещо различно от репресивна империя. Оправданието за това старо ново поведение на Москва бе очаквано – „козните“ на Запада, разширението на НАТО и настъплението на ЕС. Истината е доста по-различна. Между 1990 и 2014 г. (дори и много след това) нямаше и няма по-облагодетелствана страна от Русия в отношенията с основните фактори и организации на колективния Запад. Целта бе да се интегрира Русия към широкия кръг на принадлежност към тази „либерална империя“, която възникна с края на Студената война и с хегемонната позиция на Запада в тогавашния международен живот.

Русия не бе задължена да се присъедини към Запада,

но тя можеше да се възползва от неговата добронамереност за да изгради на нова основа своите връзки с бившите си републики – на основата на тази доброволност и споделен интерес, които функционираха в много по-широкото – глобалното стопанско и политическо пространство. Без да се лишава от каквато и да е част от своята идентичност, Китай успя да използва този процес на глобална експанзия за да се трансформира в основна глобална сила – стопанска и стратегическа.

Доброволната общност на Русия с нейните бивши сателити – на конкурентна основа и на основата на споделен интерес – можеше да създаде и втори прецедент (след Китай) на успешно посткомунистическо развитие, този път на територията на бившата съветска империя. Уви, в културата на руския имперски елит не съществува елемент на доброволност. Тази култура е изградена изцяло върху насилие. Насилие както върху собствения народ, така и върху подчинените от империята народи.

Резултатът от провалената възможност за доброволна Общност на независимите държави след рухването на съветската империя е пред очите ни. Преживяваме втори – по-болезнен цикъл на имперски разпад, за който плащат с кръвта си обикновените украинци и затворените отново в поредна утопия на кремълска сатрапия обикновени руснаци.

Плаща и цяла Европа, целият свят с последствията на войната – продоволствена криза, енергийна криза, инфлация… Украйна пред очите ни израства като една нова и внушителна европейска нация. Също пред очите ни Русия пропилява последните остатъци от своя международен престиж и легитимност на водеща сила в международните отношения.

Архаизирането на имперския манталитет е в основата на разпада на всяка империя. Светът се променя, илюзиите и утопиите на имперската власт остават непроменени…