Лъжа го всеки ден, защото не намирам сила да му кажа, че съм осиновена
Обърках живота си! Нямам и минута спокойствие всеки ден, защото живея с една голяма лъжа. Ето как се случи всичко! Малко преди мама да си отиде от този свят, ме извика до леглото си, хвана ръката ми със сетни сили, колкото й бе оставила болестта, помоли ме да я погледна в очите и да я изслушам внимателно, без да я съдя. Каза ми, че съм осиновена.
За секунди реших, че започва да халюцинира, да й се губи реалността. Преди смъртта какво ли не се случва с човек. Но тя беше с акъла си, до последно. Шокът за мен беше голям. Искаше ми се да я стисна за раменете, да я разтърся силно и да я попитам защо досега е крила тази тайна. Нямах ли право да знам откъде идва коренът ми, кой ме е създал и най-вече защо се е отказал от мен? Но сърце не ми даде да причиня на мама това. А и тя ме посъветва да не търся хората, които са ме оставили в онзи дом, откъдето са ме взели моите осиновители.
Със сълзи в очите й казах, че й прощавам и че съм й благодарна за всичко, което с татко ми дадоха. Той почина преди нея. Мама си отиде със затворени очи, спокойна, че е получила прошката ми. На мъжа си нищо не казах. Не знаех как ще реагира.
Месеци наред живях в полусън. Заставах пред огледалото и се вглеждах в изпъкналите си скули, в големите очи и трапчинката на брадичката – все неща, които осиновителите ми нямаха. Досега не се бях замисляла защо не приличам на тях. Но мисълта за другата жена не ми даваше мира. Трябваше да я открия и да поискам обяснение толкова ли й е било трудно да ме изхранва и гледа? Срещнах много препятствия, докато намеря сламка, за която да се хвана. Едва след две години и половина успях да разбера коя е онази жена. В документа, в графата баща, пишеше „неизвестен”. Седмица по-късно вече бях в града, където живее истинската ми майка. Попаднах пред малка къща в краен квартал, порутена, неизмазана, неподдържана. Посрещна ме настървеният лай на куче, с вид на бездомно животно, и един около 30-годишен беззъб мъж. Може би ми е брат? – помислих си и бях на ръба да си тръгна, защото ме хвана срам, но краката ми застинаха на място. Не можех и две крачки да направя.
Тогава на прага застана тя – жената, която преди 35 години ме е родила. Познах я по трапчинката на брадата и големите очи. Явно е била красавица някога. Сега изглеждаше смалена, прегърбена, състарена.
Събрах сили, пристъпих към нея и бързо, за да не се откажа, я попитах защо ме е изоставила. Стори ми се, че ще се разплаче, но тя запази самообладание. Каза, че не е искала, обаче нямала друг изход. Била на 15, когато разбрала, че е бременна от мъж, когото обичала, но той, като научил, че ще става баща, избягал от града. Никога не чула нищо за него, нито пък той я потърсил. Родителите й я изгонили. Не можели да гледат копеле в дома си.
Мама не искала да прави аборт, защото се надявала, че като се родя, оня ще я вземе с детето. Не се случило. Месец обикаляла по приятелки. От притеснения и страх кърмата й спряла и тя не можела повече да ме гледа. За мое добро решила да ме даде в дом и да се откаже от мен. Други хора да ме вземат и да ми дадат това, което заслужавам. Така съм попаднала при осиновителите си. По-късно родила брат ми от мъж, който също й обещавал вярност и семейно щастие, но и той я зарязал след година. За мен се сещала често и всяка вечер се молела на Бог да съм на по-добро място, а не в порутена къща като тази.
Брат ми знаел за моето съществуване, но не успял да ме открие. Той не е лош човек, просто е с нещастна съдба. Работел на парче каквото му падне. Мама пък била чистачка в училището и някак си изкарвали месеца. Живеели ден за ден, не очаквали нищо хубаво от живота.
Отидох с намерението да й потърся сметка, а си тръгнах много натъжена. Стана ми жал за тях. Затова им дадох малко пари, оставих телефона си, да ми звънят при нужда, и се разбрахме скоро пак да намина. Мама ме помоли за нищо на света да не казвам на съпруга си за тях. Можело да ме зареже, да не ми повярва… Поне аз да съм добре. Послушах ги и още не съм му признала нищо.
Миналата събота поканих мама и брат си на гости. На съпруга си казах, че жената е новата чистачка в офиса ни и си няма никого освен сина; че много сме се сближили с нея, че е благородна и смирена, но не може да се отърве от мизерията и искам да й помогна по някакъв начин. Направих обяд, хапнахме, след което мъжът ми отиде да си легне, а ние тримата останахме в дневната. Преди да си тръгнат, пак им дадох малко пари, напълних им два сака с дрехи и храна и ги изпратих до гарата, да си хванат влака.
Сигурно са прави да мислят, че мъжът ми не бива да научава, но оттогава мен непрекъснато ме гризе съвестта, че го лъжа. Иска ми се да му разкажа всичко и да нямаме тайни между нас, но обещах на мама да мълча. Давам си сметка, че това не може да продължава вечно и все някога ще му призная. Само не знам как да го погледна в очите и да му кажа – тя е моята майка. Ако не ги бях поканила на гости, щеше да ми е по-лесно. Защото за осиновяването аз нямам вина, но за това, че излъгах мъжа си, имам.
Ваня С.
