Как Васил и Лилия Абаджиеви спасиха „Парижката Света Богородица“ в Скопие

Тези дни художникът Васил Абаджиев е един от най-щастливите хора в света. Изложбата му „Аз съм“ в столичната галерия „Ракурси“ привлече огромна аудитория от ценители на живописта – чак изненадващо за пандемичната обстановка, в която всички сме плахи и предпазливи; получи и куп похвални отзиви от колеги.

Режисьорът Иван Черкелов отбеляза, че въпреки липсата на буквална прилика с автора, в потретите той съзира неговата личност, а актриса, която също рисува, сподели, че сред картините му се е почувствала като във филм. Добри думи за творчеството си чу Абаджиев и от своите учители от Художествената академия. Проф. Божидар Бояджиев определи техниката му едновременно като модерна и класическа, напомняща за големите майстори от Ренесанса, а проф. Станислав Памукчиев нарече метода му „психологически реализъм без никакви заигравки“. И още, и още…

…Но първият човек, който вижда как

изображенията изплуват от платното

(Васил е използвал техниката на Леонардо да Винчи, при която светлината се „изважда“ от тъмния фон, за да се получат формите), е неговата съпруга и муза – известната режисьорка Лилия Абаджиева. „Ателието ми е на тавана над нашия апартамент и при първата работа, която направих, екзалтиран веднага слязох да й кажа: ела да видиш какво стана! Ние непрекъснато споделяме всичките си тревоги и радости, говорим на един език и е много стимулиращо, когато имаш до себе си човек, който те разбира“, не крие художникът. След като получава ентусиазирана подкрепа от половинката си, създаването на останалите картини за експозицията е само въпрос на време. Е, и на неизбежните за твореца безпокойства…

Подобно на екзистенциалистите, и Васил Абаджиев твърди, че човешкото същество по природа е тревожно. Тревожи се и той, въпреки че умът му се рее сред облаците на голямото изкуство: и за ежедневни битови проблеми, които не подминават никого, и за онези несигурност и неяснота, свързани със съществуването ни изобщо. „Живеем в свят, в който непрекъснато препускаме, преследвайки някакви цели. И така не можем да стигнем до истински същностното“, казва Васил. И добавя: „Всеки художник се занимава с вътрешния си свят. В момента, в който превъзмогне егото си и се слее със света на другия, тогава се случва идентифицирането между автор и зрител. И това е едно от най-хубавите неща в изкуството – да можеш да се отлепиш от егото…“.

Васил и Лилия са рамо до рамо вече близо 35 години и в театралните си проекти, които наброяват повече от 30, и егото на всеки от тях навярно е обуздано. До днес май няма нейни спектакли, които да е оформял друг сценограф, нито негови сценографии за други режисьори. С едно изключение: постановката на незабравимата Юлия Огнянова „Тапетите на времето“ по текстове на поета Константин Павлов в Сатирата. „Лилия държи да работи с човек, който е постоянно в процеса, а не просто да си остави скиците в началото и после да отиде на премиерата да види какво е станало. Защото нещата се раждат в този процес. Имаме, разбира се, първоначални основни параметри, но за да оживеят, опитваме различни ходове. Много е интересно и вълнуващо и изисква 100% отдаване през цялото време. С Лилия се работи лесно, защото тя подава много идеи, но изисква резултатите да са естетически изпипани до най-малкия детайл“, обяснява художникът сценограф, притежател на 2 награди „Аскеер“ (за нейните спектакли „Краят на играта“ в „199“ и „Госпожица Юлия“ в Народния), както и на няколко номинации за „Икар“.

В съзнанието и на двамата като специално събитие се откроява първият им съвместен проект „Страданията на младия Вертер“ в МГТ „Зад канала“, с който се представят на редица световни форуми: в Германия, Полша, Чехия, Словения… Абаджиев е проектирал много трудни сценографии: тежкия декор с огромна въртележка за спектакъла „Ако нямах лоши сънища“ в театър „Азарян“ в НДК или цяла катедрала за „Парижката Св. Богородица“ в театър „София“. Понеже са силно зависими от техниката, често безнадеждно остаряла,

всичките им премиери са (пред)инфарктни

Начело в списъка обаче е гостуването на Квазимодо, Есмералда и компания в новия Национален театър в Скопие за откриването на международен фестивал.

Македонският храм на Мелпомена е оборудван с най-съвременни европейски технологии. Нашите монтират декора и строят осветлението до 5 часа сутринта, за да са готови за следващата вечер, след което Лили и Васил се прибират в хотела. В 8 часа обаче домакините им звънят със зов за помощ. „Понеже всичко още е ново, те самите не знаеха, че през нощта трябва да се изключи цялата защита на театъра, иначе кръгът на сцената през 15 минути прави по половин оборот. И така беше усукал всичко, че не можахме да го познаем – падащите отгоре машинарии се бяха набили в самия декор“, разказва Абаджиев за пораженията. Македонците викат от Австрия инженера, програмирал техниката, да долети за няколко часа, за да разблокира „гордиевия възел“. В крайна сметка обаче лидерите на българския екип Лилия и Васил хващат 20-ина души местни сценични работници и с прибутване успяват да освободят катедралата от мъртвата хватка, без да се налага да се намесва инженерът от Виена. „Беше наистина като на война. Но представлението мина перфектно все едно нищо не се е случило. Ние много емоционално преживяваме подобни събития поради нашето желание да се представим максимално добре и да доставим максимално удоволствие на зрителите. Ако нещо не стане, направо е катастрофа за нас. Човек силно се привързва към резултатите“, категоричен е главата на творческото семейство.

Васил е пристрастен към театъра още преди да срещне Лили. В продължение на 5 години ходи на уроци по рисуване в Сатиричния и научава всички пиеси наизуст, защото в ателието на преподавателя му е разположена „прослушката“, която предава ставащото на сцената. С красивата брюнетка се запознава по

градските събирания на „Кравай“

и други култови през 80-те софийски потайности. Двамата 19-годишни се сближават бързо, защото споделят общи вкусове и представи за света. На 21 вече са женени и се ражда синът им Иван, подновил името на дядо си – великия треньор по вдигане на тежести Иван Абаджиев. Абаджиев младши е завършил кино и тв режисура, има 2-3 документални филма зад гърба си.

„Без любов не може да порасне и едно стръкче тревичка. Майчината любов е безкористна, а между мъжа и жената този момент съществува известно време, след което започват експлоатация, претенции и т. н. Човек трябва да знае това, за да се предпази и любовта да не изчезне. Всеки от нас двамата се опитва да се отдаде на другия, не да го експлоатира, а да му служи – семейният живот е служене“, разяснява стратегията за щастливо съвместно съжителство художникът, който трудно допуска чужди очи в ателието на чувствата си. С нотка хумор обаче охотно допълва: „Рецептата е да се интересуваме, да се вглеждаме в човека до нас, да му обръщаме внимание, като споделяме важни общи неща. А не просто да се ходи на екскурзия в Рим, на Карибите или където и да било другаде – тези неща са преходни, омръзват и след това се налага да се смени партньорът. И това е проблем за много съвременни хора“.

В любовния дует на Абаджиеви Лили сякаш е фронтменът, а Васил предпочита да стои дискретно назад: и професията, и характерът му го предполагат. „Като бях малък, свирех на пиано при проф. Ема Божинова и бях доста напреднал. На един преглед в Консерватория трябваше да свиря соната, на която началото и краят си приличаха. Толкова се бях смутил, че финалът го направих като началото и продължих да свиря – и така 3 пъти, докато не ми казаха стига. Просто не знаех как да спра от притеснение и напрежение. Оттогава съм наясно, че сценичните изяви са невъзможни за мен“, откровен е художникът.

Не е така обаче край печката вкъщи. На кулинарната сцена и двамата изтъкнати творци са готови да свирят първа цигулка. Битът не им тежи. Васил с удоволствие готви по специални индийски рецепти, Лили пък си има набор от репертоара на своята баба. „Това са си важни неща. Ако човек не се нахрани добре, всички сетива започват да страдат и оттам може да се превърне в екзистенциален песимист“, духовито и очевидно с оптимизъм отбелязва той. И заключава, че готвенето е като рисуването – комбинация от различни бои. В пряк и преносен смисъл.